Северозападна България

Пътуването ми през този уикенд (30-31 юли 2005) беше плод на лошото ми настроение, лошия сън и доста отдавна замислени планове. Беше ранна съботна утрин. Въпреки завидно здравия си сън, точно тази сутрин се събудих по изгрев слънце с онази досадна бодрост, която ти се хили в лицето от скучния таван и ти дава да разбереш, че веднъж за винаги се е разправила със сънищата ти от тази нощ. Аз обаче без мотане сложих за пет минути в една раница, каквото ми бе нужно за ден два и потеглих, без да знам, къде отивам и кога ще се прибера в София.

Първата ми спирка беше в село Скравена. То се намира край Ботевград и в него има костница на Ботевите четници, която на два пъти не можах да посетя – нито в почивен, нито в делничен ден. За сметка на това бях чул, че в манастирчето до селото бих могъл да си взема заветния печат. Баща ми ме беше водил из манастирите в региона, които си струва да се посетят - Етрополския и Врачешкия, но очевидно този не беше между тях. Бях любопитен защо. Всъщност, имах известни затруднения да го открия, защото пътят беше кошмарен, черен и без табели. В осем сутринта карах сам и кисел по някакъв черен път, който водеше незнайно къде. Минах покрай някакви вили. Стопанинът на една от тях разхождаше кучето си по прашния път по потник и боксерки. Намерих манастира, без да счупя колата. Отецът ме посрещна радушно. Сипа ми половината кафе, което беше направил за себе си, седнахме под едно дърво и забъбрихме. Оказа се, че той е сам в манастира, а църквата още няма олтар. Като му казах кой съм и откъде съм той още повече се зарадва и почна да ми подарява хартиени икони за мен, семейството ми и преподавателите от Богословския факултет (а те не са малко). Разказа ми и това, което знаеше за костницата в Скравена – след разгрома на Ботевата чета турците понасят към София побитите на колове глави на убитите четници. Скравенските свещенници се противопоставят на гаврата и успявят да откупят от турците главите и останките на четниците и ги погребват.

Ободрен от кафето и дружелюбното отношение на отеца продължих на север. Минах покрай Ритлите в Лютиброд и поех към връх Околчица. Пътят е живописен и разкрива една от най-красивите части на Балкана. Гледах Балкана и се питах по кои ли пътеки са минали четниците. Вече знаех какво ме чака до края на пътешествието ми. През месец май бях минал по този път, в обратната посока, и знаех, че в Челопеч има музей – домът на баба Илийца. Разгледах го и си поговорих с уредничката на музея. Който не знае за баба Илийца и за това как тя спасява един четник, за страха, дето е брала, че постъпката й може да изпепели цялото село – нека да си прочете Вазов отново. А който не го е чел, нека го е срам. Поех нагоре по пътя към Околчица и бях сигурен, че ще отида и до Козлудуй, откъдето е тръгнала Ботевата чета по нашите земи. Нищо, че минах в обратната на хронологията посока, маршрутът си заслужаваше.

Само че аз съм си аз и не можех да се задоволя с това. При предишната ми екскурзия по тези места, не можах да посетя Леденика. Така че този път отидох до пещерата. Който не я е виждал, задължително трябва да отиде дотам. Пътьом може да спре да почине на Вратцата край Враца, където скалите са просто прелестни.

От Монтана нататък пътя е меко казано отвратителен. Ремонти, отклонения, никакви обозначения. Реших да отида и до Белоградчик, за който бях слушал от близки приятели, но не бях виждал досега в съзнателния си живот. Определено имаше за какво да бия целия този път. След като вече бях там, реших да разгледам още една пещера –Магурата. В нея може да се видят в оригинал праисторически пещерни рисунки, каквито няма много в света. Според екскурзовода, Магурата е единственото място в света, където тези рисунки могат да се видят в оригинал. За съжаление, през годините „на прехода” някакви частници са взели Магурата и са я стопанисвали меко казано престъпно – извадени кабели, опушени стени, вандалщини… Освен това, в момента част от пещерата се използва за изба. Изпаренията от виното са увреждали рисунките, поради което в пещерата са пльоснали една бетонна стена, която наскоро е била декорирана, за да не изглежда съвсем зле.

Оттам продължих към Видин, където имах намерение да пренощувам. По пътя качих двама стопаджии – Владимир и Яна от Словакия. От пръв поглед си личеше, че и двамата имат доста добри фотоапарати и ги подхванах на темата. Оказа се, че Владимир Кампф е фотограф, номиниран от Нешънъл Джиографик, а Яна е млада журналистка и фотографка. Двамата се бяха пуснали из селата да направят снимки от България. Във Видин отседнахме в един и същи хотел, а вечерта се засякохме из града и пихме по едно питие. Като разбраха, че имам лаптоп се възползваха да свалят снимките си и да ги запишат на дискове. Така се сдобих с кадрите, които ви показвам със съгласието на авторите.
Искам да поясня, че някои от тези снимки изглеждат трагикомични, бих казал дори фрапиращи. Гледката не е красива, но е част от българската действителност. Така че приемете го... и се замислете какво правят управниците ни, за да може България след време да не изглежда така…
http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5&AID=2848419

В неделята разгледах Видин, крепостта баба Вида, историческия музей, църквите и джамията, костницата на екзарх Антим І. После отидох до Козлудуй, където се качих на Радецки и се върнах през Петрохан. Нямаше как да не спра в Берковица. Качих се и в планината до хижа Ком, където се запознах с приятни хора. Още едно местенце, където си струва да се върне човек. В Берковица намерих една баба-стопаджийка, която закарах до София. Освен че се опита да ме сгоди за всичко женско в родата си, тя побърза да получи и една правна консултация буквално в движение. Вече беше неделя привечер… Слънцето щеше да залязва, а дъждът още не беше залял всичко… Беше неделя вечер, време за салса...

Моите снимки от Северозападна България
http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5&AID=2676955

Всичките ми албуми
http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5