Fosses-La-Ville

Или иначе казано Фос-градът (ямите-градът). Иначе в Белгия има едни други ями (Фос), дето не са град. Така или иначе, Фос-Ла-Вил не прилича много на град - има само една черква, възмъничък е, пък и гара си няма. Но квази-дипломатично ще избегнем темата, като наричаме това населено място Фос-Ла-Вил. При произнасянето на името обаче ще продължим да се повдигаме и надуваме гордо и аристократично, като истински Фос-Ла-Вилчани и Фос-Ла-Вилчанки, или Фос-Ла-Виляци и Фос-Ла-Вилички.

На това място, някъде в провинцията на Намюр, Валонската столица, веднъж на всеки седем години се събира мало и голямо за тържественото пресъздаване на воинственото преминаване на Наполеон по тези земи. Тази битка няма нищо общо с Ватерло, също в Белгия, само че шейсетина километра по на север. Това събитие, известно в цяла Валония, беше събрало няколко хиляди доброволци в униформи, най-малкия, от които виждате тук, и поне още няколко хиляди души зрители. Хората можеха да проследят битката от хеликоптер или парапланер. Тържествената обстановка властваше навсякъде, а селцето, пардон градчето имаше изключително привлекателен вид. Освен с прекрасните цветя в градините, всяка къща можеше да се похвали с уникална пощенска кутия - произведение на изкуството.

Униформи от времето на Наполеон умело заблуждаваха незапознатите наблюдатели в автентичността си. От нашата критична камера, обаче, не убягнаха някои детайли, които бяха очебийно неавтентични - например, дори висшите офицери от времето на Наполеон не са имали уоки-токи; тогавашните ботуши са се различавали от съвременните спортни обувки и освен това, със сигурност, войниците на Наполеон не са пили Кока-Кола. Но като загърбим незлобливата си сатира, трябва да признаем, че зрелището беше внушително - бойно снаряжение, пера по шапките, бойна музика, нежни девойки, наливащи ракиеподобен алкохол на войниците, за да останат в строя... Коне, оръдия и пушки, които огласяваха цялата околия. Имаше дори и турски мамелюк. Поради неясни за мен причини, голяма част от турския мамелюк се състоеше от руси и рижи девойки и впечатляваше повече с грацията си, отколкото със свирепостта си. И то при положение, че автентичен мамелюк щъка обилно по местните улици.

Кулминацията на събитието беше, когато войниците се спуснаха по едно поле, така че всички да ги виждат и масово стреляха с пушките си. Не разбрах, защо белгийците (и французите, с които Фос-Ла-Вил е побратимен) пращат в първите редици на боя децата и девойките. Явно тукашните девойки са по-свирепи, отколкото си дават вид и трябва повече да се пазя. Девойки, ако загина, загивам за цял живот... както беше казал Невски. Май не беше така...

А както си му е реда белгийската бира се лееше, ли, лееше... Истината е, че зрелището беше впечатляващо, както може да се убедите тук http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5&AID=2858454 ...

Салса !!!

Най-сетне, след повече от две седмици в Лиеж, успях да танцувам САЛСААААААААААА!!!

За сведение на заинтересованите, тук в Лиеж са чували и познават Алекс и Фло, които са в Брюксел и имат страхотно мнение за салсата и салсерите в България. Общността е малка, но хората са готини. Тъй като разстоянията са малки, хората ходят от време на време да танцуват в други градове и държави - Маастрихт, Аахен и другаде. Според преподавателя им, стилът им е от Пуерто Рико, а руеда танцуват само тези, които са танцували повече от една година. Тя, руедата, не е за всеки ;-Р

Стара история

Тази история се случи в началото на престоя ми в Белгия. И макар че я описвам два месеца по-късно, реших да я оставя да прашасва между редовете от времето на пристигането ми тук...

Пристигнах и се настаних в една мизерна квартира, която по нищо не превъзхожда, която и да било квартира в България, ако не говорим за цената, разбира се... Първите ми дни бяха зашеметяващи. Нова работа, нови хора, нов начин на живот.

Страшно се впечатлих от сърдечността на Белгийците, с които си имах работа. Стига да не ставаше дума за пари. AWEX всъщност се беше погрижила за всичко, но освен че квартирата ми не отговаряше на минималните изисквания за нормален живот, няколко месеца и няколко наводнения по-късно щях да разбера, че те нямат намерение да си мръднат пръста заради мен. Колкото и да се оплаквах, нищо не направиха. Сега за спомен ще публикувам снимка на локвите, които се образуваха след петминутен дъжд, за да знае следващото поколение от ИФАГ, че е по-добре сами да си потърсят квартирата за бюджета, който им е обещан.

Голям кеф беше да отида на състезанието на Формула 1 в Спа-Франкоршан 2005. Рядкост е да видиш паркинг с по няколко Ферарита, Ламборджинита и Поршета, паркирани едно до друго. Просто впечатляващо. А шумът на моторите... страшен!!! Иначе самото състезание... може да си се гледа и по телевизията. За майтап, като се върнахме от Ф1 в Лиеж, видяхме изложение на ретро автомобили... какви ли не... беше яко.

Животът беше прекрасен тук през септември - заря на няколко пъти, празниците на Валония и каквото се сетиш. Службите им за информация за туристите са нелоши и нашите имат много хляб да ядат, докато ги стигнем.

А за 17 септември отидох на гости за рождения ден на Мартин в Германия... яко! Пък на следващия ден бяха и изборите в Германия, та гласувахме... той де...

Брюксел – сексизъм по белгийски

Има неща, които никога няма да са на мода. Едно от тях е да се твърди, че Белгия, сърцето на Европа, бъка от сексисти. По-скоро определението за сексизъм ще бъде обърнато с хастара навън, отколкото да се каже, че европейците са сексисти. Подобно твърдение би било оплюто от целия европейски културен и политически елит, още преди да бъде изречено в публичното пространство. Но тъй като този блог е леко встрани от вниманието на горепосочения елит, ще си позволя да го изрека – белгийците са сексисти.

Тук не става въпрос само за това, че измежду колегите и колежките ми във фирмата, няма един мъж, който сам да си глади дрехите или да се занимава с друга домакинска работа, каквато е и ситуацията в “малка” България*. Но нека се вгледаме в поведението на белгийците, за да ги познаем по делата им (Матей 7:15-20). Когато се срещнат приятели, били те мъже и/или жени, по тукашния маниер, те се целуват по бузите. Тук не става дума само за един страничен сблъсък на челюсти, а за целувка пар екселанс – устните на единия се допират до бузата на другия, като оставят след себе си обичайното за този вид действие микроби и слюнка. Извинете натурализма на описанието ми, но тук натурализмът е високо ценено течение в изкуството. Но да се върнем на нашите приятели – те се целуват по бузите. НО! На работното място, мъжете не се целуват помежду си (за щастие). Те целуват само жените, а жените целуват наред. И това ако не е дискриминация на работното място!

Посещението ми в Брюксел ми даде още по-голям повод за смелото ми и забавно (нали това е идеята) твърдение. Един от символите на Брюксел е фонтан, изобразяващ момченце, което пикае (Mannekenpis). Това момченце е ухажвано и обградено с цялото туристическо внимание, което можете да си представите. Дори му е направено шоколадово копие в цял ръст. Не стига това, ами веднъж на няколко дена го преобличат в различни дрешки, специално направени за него. И тук именно се проявява очебийния и безсрамен сексизъм на белгийците. Малцина знаят, че в Брюксел освен Манекенпис има още едно фонтанче, изобразяващо дете, което пикае. То обаче има нещастието да е от женски пол – Жанекепис (Jeanneke Pis). Съдбата на това момиченче е доста по-нерадостна от тази на Манекенпис. Тя седи затворена, самотна и гола, в една затънтена глуха уличка, до която се стига, след като се прескочат доста маси с хоря, ядящи миди. За разлика от Манекенпис, пътят до Жанекепис не е осеян с червен килим или указателни табели. Напротив! Както се вижда от снимката, Жанекепис е затворена зад решетки. О!, оставена на сухо, тя не е в състояние да изпълнява мисията на съществуванието си – да пикае.

Хората, които считат паметниците, за обекти на пример и подражание, може би намират известна символика в това, че голата пикла стои зад решетки. Все пак, пикаенето на обществени места пред погледа на хората не е прието за жените. За сметка на това, последователите на Манекенпис от мъжки пол са често срещано явление в Брюксел. Още сексизъм!

Що се отнася до престоя ни в Брюксел, посетихме дома на пивоварството, където гледахме филм за белгийската бира и дегустирахме един екземпляр. После се поразходихме и дегустирахме още бири. Извън “стандартните” забележителности, видяхме и изложбата на коне, които “препускаха” из центъра на Брюксел. След кравите, които видях в Монако, и охлювите в София, сега видяхме и Брюкселските коне. Страхотно. Но да си призная, най-сладкото беше, че се събрахме да се видим с юнаците, които са в Брюксел – Иво и Голям Шурик Станчу.

За Брюксел може още да се каже, че анимационните герои изскачат отвсякъде – нарисувани са по фасади, имат статуи и паметници, въобще красотичка! Абе, какво да ви разправям, елате и вижте...

---
* Колко “малка” е България, ще пиша скоро...

Сто обекта и златна значка
или как се обикаля България с пълна газ

В България сега е полунощ. Тук, в Лиеж е единадесет и отдавна трябваше да съм заспал. Утре пак трябва да стана рано, да си направя упражненията, да се приготвя за работа, да си направя нещо за хапване и да духна преди 8:00 за офиса. Изпънал съм се в леглото и се опитвам да мисля за весели неща. Въртя се и ми идва да запея „Пътнико свиден, пътнико млад…” или „Я кажи ми облаче ле бяло…” Но аз упорито мълча, за да не смущавам спокойния сън (и душевното здраве) на съседите. Давайки си сметка, че красивите видения от България скоро няма да ми дадат мира, хващам компютъра.

Тази вечер най-сетне ще Ви разкажа онази доста стара новина. На 28 август 2005 година, бях удостоен със златната значка на движението "Опознай България", тъй като бях посетил всички 100 (сто) национални туристически обекти. Наградата, с която организаторите ме зарадваха, беше туристическа раница от 35 литра, от висококачествена материя и всички джвъчки, които един опитен турист би търсил в една съвременна раница. Списъкът на наградените е публикуван официално тук.

От обиколката на България ми останаха една страхотна раница като награда и много преживявания и емоции, които все още не смогвам да разкажа. Все още ми се струва, че онзи ден покорихме връх Мусала, а вчера слязохме от седемте рилски езера (виж по-долу).

Но истината е, че оттогава изтече много вода. Снимковият материал ще покаже, че не съм си губил времето. През една красива събота и неделя в края на юли се качих на колата и обиколих северозападна България, за което вече разказах по-долу. В началото на август, отидох до Созопол, като за по-кратко минах през старите ни столици Велики Преслав и Плиска, посетих най-голямата ни джамия в Шумен, спрях на побитите камъни и профучах през Девня. Във Варна видях най-старото златно съкровище на света. Балчик беше приказен, а докато разглеждахме градината, в морето се вихреше зрелищна буря. Преди да отидем в Созопол нощувахме на плажа край Дюни. Изгревът беше страхотен, както може да бъде само в България.

По-късно през август с Душата и Къдравелка се пуснахме по Дунава до Силистра, обиколихме селските друмища около Исперих и Разград по най-неочаквана траектория, организирахме си частно посещение на Русенския Пантеон и се разходихме като призраци из среднощната мъгла на Великия Търновград. Съвсем наскоро обследвах белгийските нощи и напразно се опитвах да видя нещо поне наполовина толкова величествено колкото връх Ботев по пълнолуние.

Но преди да навляза в подробности и Ви разкажа как и защо се наслаждавах отблизо на Ботев по пълнолуние, ще отбележа и последната августовска съб-неделя (уикенд на съвременен български език) слязох до Рупите и Мелник, прехвърлих една-две планини, по-конкретно Пирин и Родопите и се качих на трета (Витоша).

Преди да пиша по-подробно, ще ви оставя да разглеждате този сайт и албумите ми със снимки. Самите разкази няма да се бавят много.

Здравейте, приятели! Поздрави от Белгия!

Пристигнах тук в неделя вечер, след като с моя приятел Владо направихме едно интересно пътуване с кола из Европа. Минахме през Югославия, Милано, Монако, Париж. В Милано отседнахме при моя кумец Стоян, който ни показа града през нощта. Улиците бяха пусти и всички забележителности бяха осветени, така че успяхме да се насладим на красивите места, без да ни смущава дневната глъчка. В Монако играх комар и като разумен, стиснат адвокат се оттеглих от игралната маса в момента, в който излязох на печалба. Имахме време дори да се изкъпем в Средиземно море, преди да отпрашим за Париж. Буквално отпрашихме, защото повече от 900 км не се намери една кола да ни задмине. В Париж се видяхме с Гоша, която много от моите колеги от ИФАГ познават отблизо. Срещата ни с нея беше на моста на изкуствата на Сена. Това е един малък пешеходен мост до Лувъра, на който се събират много млади хора. Седнали на земята пихме с Гоша и полските й приятелки едни еднолитрови бири, докато под нас минаваха туристическите корабчета, които с ярки прожектори осветяваха забележителностите по двата бряга на Сена. За съжаление, не ми останаха сили, за да отидем на клуб с момичетата. Трябва да си призная, че позорно заспах с дрехите. Поне се добрах на собствен ход до стаята на хотела. На другата сутрин изкачихме Айфеловата кула за едно кратко довиждане от високо с Париж. Направихме три кръгчета с колата около Триумфалната арка, пуснахме се по Шанз-Елизе, пеейки (викайки) "ооо Шанз-Елизе!" ала Жо Дасен и си тръгнахме за Лиеж.

Пристигнахме привечер, видяхме се с приятелите ни тук, настаних се в квартирата и заспах. Вчера се запознах с фирмата, в която ще прекарам следващите месеци. Бях посрещнат с внимание и гостоприемство. В програмата ми вече има много срещи и задачи. Така че днес се захващам с тях и скоро ще пиша пак. Като кача снимки в мрежата, ще се чуе.

До скоро!