Свети Николай vs. Посейдон





Днес четох в News.bg, че Св. Николай бил историческа личност, но всъщност, в образа на почитания светия се преплитали чертите на добродетелния християнин и на езическия бог Посейдон. Това била причината българите да го почитат като патрон на моряците и рибарите, както и като покровител на океаните, моретата, реките и езерата. Смятало се още, че когато е ядосан, светецът причинява бурите и ураганите. Затова на Никулден моряците оставали на сушата.

За всеки голям християнски празник напоследък се намира някаква връзка с езическите вярвания. Преди това пък слушах за заклинанията на Никулден. Запитах се, що за заблудени хора работят по медиите да говорят такива глупости или пък целият ни народ се е загубил?

Та какво общо имат Св. Николай и Посейдон?

Св. Николай е историческа личност. Известно е къде и кога се е родил, как е живял. Житията предават доста подробни и очевидно достоверни разкази за живота му и чудесата, които е извършил приживе, както и за почитането на светията след неговата кончина на 6 декември 342. Затова и днес на тази дата отбелязваме празника на светията. Вторият празник за светията е през лятото, 9 май (22 май стар стил), когато се отбелязва пренасянето на мощите на светията пък от град Мира, област Ликия, Мала Азия (оттам Мир-Ликийски), в Бари, Италия, където се пазят и до днес. Този втори празник се празнува в Русия още от 1091 година.

Чудесата на светеца са многобройни. Той раздал богатството, което наследил, за добри дела и се стараел да не знаят за благодеянията му. Житието му разказва как светията укротил морска буря с молитвите си, възкресяването на моряк, спасяването на кораб. Оттам "морската жилка" в почитта към светията.

Наред с това обаче Св. Николай е останал в историята и като архиепископ на Мира и като участник в Първия вселенски събор в Никея, на който е приет Символът на вярата (Веруюто или Кредото), за което със сигурност сте чували, а може би и го знаете (Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо...).

Тропарът на Св. Николай пък го възхвалява като смирен човек и образец на кротост, положил живота си за спасението на другите. И именно като такъв го почитат християните - топъл застъпник и бърз помощник и защитник.

Та какво му е общото с Посейдон? А, да, морската вода!

Посейдон е древногръцки бог (римският му аналог е Нептун). Посейдон е брат на Зевс. Зевс, Посейдон и Хадес възстават срещу баща си Кронос. След като се разправят с родителя си по не-християнски начин, тримата братя си поделят земята, морето и подземния свят. Освен като бог на моретата, гърците считат Посейдон за бог на реките, питейната вода, конете и земетресенията.

Винаги въоръжен с тризъбец, той имал бурен и променлив нрав (бурите трябва да се обяснят). Можел с тризъбеца си да строши всичко. Имал многобройни контакти с жени и мъже, като има тридесетина деца от двадесетина жени. Често налагал волята си с груби средства. Доколкото си спомням, превърнал една девойка в мъж, след като я изнасилил. Имал и летяща колесница с коне, които можели да тичат над водата. В Троянската война взема страната на гърците. При основаването на Атина, Посейдон и Атина спорили, кой да покровителства града. Съгласили се всеки от тях да даде на града по един дар и атиняните да изберат. Посейдон забил тризъбеца и от земята бликнал извор, който обаче бил солен и общо взето безполезен. Атина дарила маслиново дърво.

Е, според вас, какво е общото между Св. Николай и Посейдон?

"Труд" нападна сляп

Приятели, тук ще намерите връзка към един от най-четените блогове на света, който ще ви разкаже една не много приятна история.

http://www.boingboing.net/2006/06/27/german_publisher_att.html

Ако желаете да изразите мнението си по въпроса, на страницата на boingboing ще намерите е-пощенските адреси на Труд, ВАЦ и подкрепящите слепите.

Станах на 30

Не щеш ли, годинките се търколиха. Някои мои приятели решиха, че като съм станал на 30 съм щял да стана сериозен. Не съм сигурен обаче дали са прави. Вчера не бях още на 30, но все ми се струва, че бях също толкова сериозен. Въобще, сериозно впечатление прави възрастта ми вече. Друго сериозно не знам.

Един доста сериозен немски обичай от Брауншвайг принуждава 30-годишните ергени да метат стълбите на кметството. Доста интересен метод за превенция срещу късните бракове в това градче. Публичното опозоряване, на което нещастните стари ергени са подложени, може да бъде прекратено единствено от пълнолетна девойка, която отиде и целуне въпросния нещастник.

Съвсем естествено, в България този обичай е неприложим, тъй като девойките стават жени доста преди пълнолетие.

AMSTERDAM: Because I got high!

*

"Partir c'est mourrir un peu"

Гората е посърнала тревожна
от горестните сълзи на дъжда...
Неумолимо пътят ни отдалечава -
бездушна гладка лента чер асфалт.
Не е ли все едно къде отивам
дори в сърцето да те нося неизменно,
когато ти оставаш някъде далече?..

Но може ли да води пътят до раздяла
душите, ако обич ги е сляла?!...


АВТОР: Виктория Радева

evenceto (01:17 следобед) :
taka kato gledam, tozi staj ti vurvi po voda


Тази вечер се поувлякох. Останах в офиса след 10 часа вечерта. Но какво толкова, и без това в квартирата не ме чака никой, освен следите от напразните ми усилия да внеса малко уют в тази дупка. В добър ден, най-много да ме чака наводнение. Съвсем естествено, предпочетох компанията на любимите ми приятели по интернет. Пък и отхвърлих доста работа.

Щом се прибрах, реших да се отдам на удоволствията. Отворих си една трапистка бира Rochefort (8) с 9,2% алкохол и си я сипах с достойна яка от пяна, както се прави по белгийски. За да бъда съвсем по туземски, сложих си за мезе и малко сиренце... Избрах Roquefort. Донякъде заради имената. И седнах да пиша... За какво ли да Ви разкажа днес?

Ето нещо за любопитните (и за членовете на бирената партия): в Белгия се държи на традицията и тя се свързва с качеството. Затова се счита, че бирите, които ги правят монаси са много добри (вярно е!!!). Защото монасите са хора, които са възвишени и каквото и да правят, го правят със сърце. В Белгия има бири, които включват в етикета си, че са от някое си абатство (bière d’abbaye). Това може и да е вярно, но не винаги. Истински добрата бира е тази на монасите траписти. Такива бири в Белгия има шест - Chimay, Orval, Rochefort, Westmalle, Westvleteren et Achel. Има и една в Холандия Koningshoeven, но кой го е грижа за холандската бира. Тази бира носи обозначението « Authentic Trappist Product ». Това е гаранция, че производителите на бирата са свързани с църквата и че парите от вашето пиянство ще отидат за благородна цел. Подобно нещо има и в България с манастирската ракия. Също като абатските бири в Белгия, и у нас се появиха много ракии, които уж имат нещо общо с някой манастир, но всъщност са си обикновени... промишлени ракии. Ако искате да опитате истинска манастирска ракия, струва си да се опита тази на Троянския монастир. Ще я познаете по това, че гърлото на бутилката е запечатано с восък, а пък вътре се вижда стръкче билка. Ще е добре БПЦ да помисли за обозначение “автентична манастирска” или нещо подобно. Но да се върнем на бирата ... гъл-гъл-гъл...

Какво друго да Ви разкажа... например, че освен всички магистрали, тук са осветени и завоите на реката, да не би някой позадрямал капитан да погуби стоката... или пък за вниманието, с което ме превързаха в офиса, след като си порязах пръста вкъщи, докато давах простор на артистичните си виждания относно готварството и толерантността... да това може би ще Ви откаже окончателно от четенето: готварството ми се състои в това да набутам всичко, което може да се развали в един тиган; да го стопля (сваря, задуша или изпържа, не съм сигурен) и да си задам въпроса, какъв вкус ли ще има яденето, ако му добавя й Туй. Не Ви трябва да знаете какво е това Туй...

Трябва да Ви кажа, че методът ми на готвене работи безотказно. Лесен е, включва разнообразни продукти и е много поучителен. Освен това, особождава негативната енергия. Ако сте сърдити, нарязвате една глава лук на ситно, мислите си за човека, който Ви е наранил, и си изливате сълзите за всичко, което се е насъбрало, та и за това дето ще се насъбира тепърва. След като го накълцате хубаво, спирате да циврите и да се самосъжалявате и запалвате газовия котлон. Злите езици на пламъчетата отначало са сини, но като усилите достатъчно стават на съвсем подобаващ огън. Обзети от желание за мъст, слагате малко олио, накланяте дъската и сипвате нарязания лук в тигана. Да почне цвърчи, да му пари, да му гори под лъжичката дано! Държите го така 2-3 минути, да се удуши. След това го заливате с леко вкиснат доматен сос, тъй като това е най-гадното нещо, с което разполага хладилника. След това вземате двете му яйца и ги счупвате. Слагате ги в тигана и бъркате. Оттук нататък си пускате Бетовен и се развихряте... слагате всичко, което Ви хрумне... накълцано странно месо, което се чудите какво да направите, варени картофи (тия острите неща са бъдещи корени; не се ядат, а се изрязват, за да не боцкат като дъвчете; може да махнете и обелките), брашно, царевица, мляко, грах, сирене, кашкавал... Може и бира... Или от онова грозде, дето два месеца се мъчи уж да стане на стафиди, а стана на Това Тук... Докато го правите е важно да си представяте какво ще се получи накрая. За да не се заблудите, ще Ви кажа отсега – ще се получи пихтиеста маса. Но е важно да си го представяте. Съсредоточете се и си представете вкусът на всеки един продукт по отделно, сега ги смесете, калибрирайте... Да-а-а-а, може да му добавим още от онова там, мухлясалото... Накрая си пускате музика лека и чувствена. Дошло е време за прошка. Каквото и да Ви е накарало да правите това, което правите, ядът е безсмислен. Защо да се самонаказвате? Вадите солта на живота, повечко босилек за аромат, а ако има и чубрица, най-добре. Червеният пипер се слага за цвят, но ако е лют и за тръпка. И черен пипер! Да, черен пипер... Отначало малко, останалата част от шишенцето, при нужда, след като опитате яденето... или резултата, ако не става за ядене.

Да приготвим масата. Вземате чаршафа от леглото и го постилате на масата. Ако имате покривка, използвайте нея. Аз нямам. Сипвате си от пихтията в чиния. До средата, защото повече няма да можете да изядете, това е сигурно. В другата половина нареждате четвърт домат, морков или какъвто пресен зеленчук имате. Важно е пихтията и зеленчука да не се допират – така има вероятност поне едното да става за ядене. Сипвате си и голяма чаша вода. Най-добре наблизо да има цяла бутилка. Сядате и опитвате.

Вариант А: Справили сте се добре с готвенето. В този случай доста точно сте си представили какъв вкус ще има творбата Ви. Предвид очакванията Ви, изненадата е неизбежно приятна.
Вариант Б: Неприятно сте изненадан. Това значи, че имате много високо мнение за себе си. Две седмици на сандвичи! След това опитайте пак.

ЗА МЪЖЕТЕ: Поучителният елемент в процедурата е, че всъщност готвенето не е нещо сложно, тежко и непонятно, което само момите го могат. Всъщност, по принцип, приятелката ти ще се опита да те убеди, че не трябва да си губиш времето с готвене, защото а) не те бива; б) никога няма да се справиш; в) нея много я бива, щото готви специално за ТЕП. Основната цел на доктрината е внушението: „Търпи жена си или умри от глад!” което е съвременна форма на матриархално подтисничество. Като ограничава развитието ти в приготвянето на храна, тя се опитва да те направи зависим. Част от тази доктрина е тезата, която всички момичета, които познавам неизбежно ми натякват: готвенето включва топлинна обработка на храната. Следователно, правенето на салата не било готвене. Което е изконно невярно, тъй като в готварските книги има и рецепти за салати. Готвенето е процес на подготовка на хранителни продукти за консумация в подходяща комбинация. Толкоз! Ако си способен да си направиш салата, значи можеш да готвиш, следователно да оцелееш.

А ако това не ти стига, скрий лист и молив под дивана. След това обясни на приятелката/жена си, че трябва да седи затворена вкъщи, да не се вижда с други мъже, и да ти целува ръка, като те види. Залегни! Не там. Там, където са листа и молива. Освен ако не си в Афганистан, въпросното момиче/жена ще избълва няколко откоса или дори няколко пълнителя аргументи, защо тя трябва да е независима от мъжа си и така нататък. Докато си залегнал под дивана, води си бележки. Тези бележки ще имат стойността на злато. Първо, винаги ще имаш аргумент, с който да затапиш жена си. Второ, ако те бива в търговията, продавай копия от бележките на приятелите си. Ако не се научиш да готвиш, с парите от продажбите на бележките ще можеш да се храниш в ресторант до края на дните си. Да живее независимостта!

Надявам се, че този текст Ви е досадил достатъчно. Това беше целта му. Просто, не обичам да се оплаквам. А това, което ще последва е вълна от оплаквания. Бях си обещал разказ за живота в Лиеж – градът, работата, квартирата. Тъй като чувствата ми към Лиеж са еднозначно позитивни, а към квартирата – непоправимо негативни, няма как да напиша един текст. И на майтап не успявам да го обърна. Затова ето за квартирата:

Размери 20-25 кв.м. Подът е от плочки, малки и кафяви, като в училищна тоалетна. Колкото и да го мия, постоянно ми изглежда мръсен. Стъпва се само с обувки (или ботуши), иначе умираш от студ. Външната ми стена е от стъкло. Живея на приземен етаж. Всички, които минават, гледат какво правя, ако не е дръпната завесата. Температурата е отвратително ниска. Добре, че си взех спалния чувал. Иначе досега да съм умрял от студ. С две одеяла се оцелява, ако работи парното. Пред стъклената ми стена има дървета. Те старателно крият слънцето и налагат да светят лампи дори и посред слънчев ден.

До нас има строеж, които ни буди. Ако някой е почнал да се къпе, той вече ни е събудил. Когато се пусне чешма, тръбите надават страшен вой, от който никой от обитателите не може вече да спи.

Когато вали дъжд, стъклената стена пуска вода, колкото за малко езерце в едната половина на стаята. Поради липса на вятър и лодка, не се занимавам с ветроходство. По едно време в квартирата над мен се настани младеж, който, не щеш ли, реши да се изкъпе. В банята ми водата потече от тавана, все едно бях пуснал чешмата. Наводнена беше цялата баня и половината от стаята ми. По-точно половината, която остава суха при дъжд. Ботушите в Белгия поне са изгодни. Водата течеше по жиците на светещата лампа. Ако беше станало късо, сега нямаше да ме има да Ви се оплаквам. Като разбра какво се е случило, младежът се изнесе незабавно. Оттогава не е текло. Защото няма нов наемател.

„Кухнята” е един квадратен метър с газова печка, хладилник и мивка. Павароти не би могъл да влезе в кухнята. Дядо Мраз и Бернадет също. Дори и поотделно! Аз трябваше да поотслабна, но вече успявам да вляза в кухнята. Печката е газова и няма едно здраво копче. Хладилникът няма камера. Нямах нощна лампа и още куп други неща, които си намерих.

Разположението на квартирата е добро, недалеч от центъра и в една сграда с останалите стажанти от ИФАГ. С тях си общувам по-рядко отколкото със стажантите в Брюксел и причината не е в мен.

А в събота се къпахме в морето... Благодаря за вниманието и вижте снимките... Линк има отстрани на този текст.

Брюж - Венеция на севера

Брюж е хубаво местенце. Ама чак пък Венеция на севера. Вярно има канали... Доста, петдесетина сигурно... Но какво толкова – разположението е на ниско и равно място. Брюж е точно толкова Венеция, колкото и останалите градове на севера, претендиращи за това прозвище. Брюж, Амстердам, Стокхолм, Санкт Петербург все още не осъзнават, че никога няма да бъдат Венеция. Те просто трябва да бъдат себе си! Корабчетата на Брюж нямат нищо общо с романтиката на венецианските ладии. Няма я топлата атмосфера на малките венециански улички, блъсканицата, прозорците с цветя, слънцето. Няма го дори и типичния венециански букет от миризми. Как Ви звучи: “Скъпа, хайде да отидем на романтична разходка по замръзналите канали на Венеция...”

Брюж е хубаво местенце. Някога е бил голяма работа. Сериозно пристанище, леко навътре от брега на Северно море (13 км), голяма търговия е падала. Всъщност, Брюж се е падал на търговския път между Великобритания, Скандинавия и Континентална Европа, което е допринесло за превръщането му във важен финансов център. Богатството на миналите времена си личи навсякъде из архитектурата на града. Едва ли на друго място в Белгия може да се видят толкова следи от Средновековието. По времето на ренесанса в Брюж са творили именити художници – Memling, Gérard David, Jan Provoost, Jan van Eyke. Градът дава на световната култура няколко имена, като например Jan van der Straet (Иванчо от улицата или Ванчо Уличника, за любопитните), който се установява и твори във Флоренция, а и неколцина други. През 2002 година, Брюж е обявен за културна столица на Европа.

Що се отнася до каналите, романтика! Слушайте – през 12 век някакво наводнение откъсва Брюж от морето. Неприятно. Обаче хората решават да не се оставят току така встрани от паричките и се хващат да правят канали. Тези канали свързват града с Damme, който първоначално се е наричал Hondsdamme, което общо взето значело нещо като “кално устие на река”. Както и да е, та в края на 12 век Филип Алзаски дава на Damme привилегии, които освобождават от такси търговските кораби. Естествено, в този момент търговците са романтично привлечени от Damme, започват редовно да го посещават и романтично да претоварват стоките на малки корабчета, които пътуват по романтичните канали до Брюж, където се въртяла романтична търговия. Радвайте се, че Ви спестих легендата за кучето, дето му счупили врата, за да... Не, не Ви трябва да знаете.

Брюж е бил през вековете сърцето на Фландрия. Докато Фландрия е била контролирана от кого ли не – краля на Франция, дука на Бургундия, та дори и от испанците, хората от Брюж се борили за своите привилегии и са имали някаква независимост, от която местната пропаганда прави голяма работа – свободолюбив духи и така нататък. Та и по нашите земи в Отомански времена Истанбул не е излизал на глава с доста български градове.

Брюж е хубаво местенце. Днес Брюж може още да се похвали с църквата Света Богородица, която омагьосва с Мадоната на Микеланджело и куп платна от 17 век; с музеите Groeninge, Gruuthuse, Brangwyn и Memling, с вятърните мелници и приятните разходки край каналите... За туристите се продават дантели, с които градът се е славел някога. Разбира се, шоколадът и бялата бира от Брюж. Все пак сме в Белгия. И амбулантните търговци на пържени картофи.

Нашата визита се състоя предимно в шляене по улиците и покрай каналите, посещение на църквите, в пиене на още и още бира на площада пред кметството... Не влязохме нито в музея на Мемлинг, нито в този на шоколада, нито в този на диамантите. Най-сетне се видяхме с Роман, който попълни нашата Брюкселска легация. Докато напиша този текст, Кинга не издържа и повтори посещението си в Брюж. Честно казано, и аз бих повторил.

За тези, които не знаят, Белгия е доста странно организирана. Тя се дели на три области – Брюксел, Фландрия и Валония. Лиеж се намира във Валония и тук се говори френски. Брюж се намира във Фландрия и там се говори фламандски. Във Валония има и малка германоговоряща общност. И не ме карайте да Ви обяснявам какви са правомощията на отделните общности, на отделните области и на федерацията, че или ще заспите, или ще Ви заболи глава... Стига Ви да Ви кажа, че имат доста на брой парламенти.

Благодаря на моите приятели Кинга, Зори и Иво, които обогатиха този сайт със своя ценен принос. За мен е чест и огромна радост да споделяме тези страхотни мигове!

А! Забравих. Текстът. Онзи - магическият. Го написа Тя. Зори :o) Маркова!!!

Текстът. Онзи - магическият. Предизвика куп удивителни. И доста въпроси. В резюме: "Вълшебно, все едно бяхме там с вас. Но къде и кога по дяволите се случва това?" Кинга отговаря.

Date: le 1 octobre 2005
Lieu : Liège (centre, place du Marché, les escaliers a la Citadelle, parc de la Citadelle, parc saint Léonard etc. )
Température : 8°C (= trop froid ;))
Coût total : 2 euros (plan + badge), 3 euros (peket)= 5 euros
Quoi : des bougies. Bougies partout. Au long des ruelles, sur les escaliers, dans un parc, regroupées sur les planches en métal, sur les trottoirs et des pistes étroites.
Des gens. Milliers de gens qui suivent les pistes des bougies, avec leurs enfants et chiens.
Des musiciens. De petites scènes arrangées dans les coins, cours, tentes. Trompettes, guitares et tambours. Et le danse, bien sur.
Des ballons comme des lucioles dans un jardin vide.
Des lampions et de petites lumières.
Des feux d’artifice (les meilleurs qu’on a vu à Liège) avec la musique de Harry Potter, Traviata, quelque chose de Vangelis et je ne sais pas quoi d’autre.
Le peket (puisqu’il faisait froid :) )
Vous n’imaginez même pas comment c’était beau…trop beau…fabuleux.

Дата: 1 октомври 2005-10-11
Място: Лиеж (центъра, площада на Пазара (мегдана), стълбите към Цитаделата, парка на Цитаделата, парка на Свети Леонар и т.н.)
Температура: 8°C (= твърде студено ;))
Разходи общо: 2 евро (карта + значка /бел.прев. – светеща!/) + 3 евро (peket) = 5 евро
Какво: свещи. Свещи навсякъде. По протежение на уличките, по стъпалата, в парка подредени на метални плоскости, по тротоарите и тесните пътеки.
Хора. Хиляди хора, които следват пътеките от свещи, заедно с децата и кучетата си.
Музиканти. Малки сцени, спретнати в ъгли, дворове и палатки. Тромпети, китари, барабани. И танци, разбира се.
Балони като светулки в пуста градинка.
Лампиони и малки светлинки.
Заря (най-красивата от тези, които видяхме в Лиеж /бел.прев. – през септември в Лиеж минимум три!!!/) с музиката от Хари Потър, Травиата, нещо от Вангелис и не знам какво още. /бел.прев. – още Ера, така Зори 0:-) Маркова!!!/
Peket (защото беше студено:) ) /бел.прев. – пекетът е някакъв странен местен алкохол, вж. Интернет/
Дори не можете да си представите колко беше хубаво... страшно хубаво... приказно.

http://www.liege.be/encarts/nocturnecoteaux05/cadnoctu.htm

Nocturne.

10 000! Свещи! Запалени. Една-по-една. Всичките.
00 375! Съпала. Нагоре. Нагоре! И още ;-)
От време на време се обръщаш назад. Поглеждаш.
И оставаш така. Дълго. Много дълго.
Някой минава покрай теб и усмихнат си шепне: "203, 204, 205..."
Много хора. Деца. Бутат свещите. "Оопс!" Поглежда те малко виновно. Малки ръчички. Да я вдигнат. Припрени. Щастливи.
И веднага забравили, продължават напред ;-)

Не си съвсем сигурен дали звездите са наистна на небето. Или? Или тази вечер са и на земята. По земята.
Буквално. Ходиш между тях.
Мирише. М-м-м. Топло вино. Шоколад.
Ти ли каза, че ти е студено на ръцете? :-)
Кинга си купи карта и светеща значка. За 2 евро! На пътя. През гората. По който така или иначе всички вървяха и беше "освещен". И като във всички учебници по маркетинг, ценеше покупката си. Толкова, че проверяваше на всеки 4,5 минути дали сме в правилната посока.
Кога се оказа полезно: :-)
00-00"Зори, ама натам никой не отива!"
00-00"Тука е като ви казвам!"
00-00"Зори, ама там не е осветено дори!"
00-00"Объркали са се значи! Насам е пътя!"
Естествено не беше Насам. А беше Натам, където всички хора вървяха. Имаше дори водачи с големи факли. И костюми. И те се объркаха! :-)

***

Смях. На много хора. Някой вика. Ръкопляскат.
Ама много.
Бързаш. Какво има там? (Кинга гледа на картата. Не пише).
После чуваш. И ти става горещо.
Барабани!
М-м-м! Горещо!
Сурсум Корда. Търси в нета. Заслужава си.
"Малкия"! Дванайсетина годишен. Виртуоз. Целият гори. Стига ти само да го гледаш.

Вече надолу. Мнооого тясна пътечка. За двама едвам. Някои използват случая да се стоплят. Трудно се разминаваш и постоянно си гледаш в краката. (Както те е учила мама :-)
На един камък. Човечец крещи: "Елате! Заслужава си!"
И сочи към една поляна – ПЪЛЕН мрак!
00000*Социална психология – НИКОЙ не отиде! Ама никой!
Освен...
00-00А бе Зори, имаш ли фенерче? ...
No answer.
По едно време осъзнаваш какво се случва. Във въздуха "стоят" десетки. Сини. Светещи. Неща!
Ти си тотално омагьосан. В тишина. В приказна гора. Едно тихо чудо. Искаш да не свършва...
Можеш само да го изживееш.
За практичните: Сини балони с хелий. Вътре, светеща в синьо лампичка. Адски евтино.
00000Особеност: прави те щастлив.

***

"Насам моля!" Чичко милиционер те насочва. Към площада.
Заря. Пада върху тебе. Злато. Водопад. Дъга. От цветове.
Тонколоните ще се пръснат. Ера.

... ... По малките улички. Щастливи, прегърнати, хората. Пеят. На тротоара свирят четири момичета. А там пет момчета.

***

Не помниш как си се прибрал. Нито как си заспал.
Само, че се събуди усмихнат.
:-)

Бялата нощ на Брюксел
разказ от Ивайло Нейков
специален кореспондент на мисията на ИФАГ в Брюксел

Nuit Blanche или така наречената “Бяла нощ” е събитие, което цели да разбуди жителите на големите европейски столици от привидната летаргия, която ги е обзела.
Но нека започнем отначало.

Бялата Нощ започва да се провежда първоначално във Франция, но набира скорост и скоро се очаква десетина европейски столици да “полудяват” веднъж годишно, а именно на 1 октомври :) . Нямам представа как е било в Париж тази година, но станах пряк свидетел на провеждането й в Брюксел. Чудя се откъде да започна – от критиките или от хвалебствията, защото има достатъчно и от двете. Най-интересен ми се стори следния парадокс – невероятни тълпи преливащи от и в заведенията, при условие че същите тези заведения работят и през останалите дни в годината, но тогава са полупразни.

Какво все пак е Бялата Нощ? – Всички заведения са отнворени от 21 до 7 часа сутринта, улични музиканти, малки концерти... бира и марихуана (за по-любопитните в Брюксел марихуаната има доста неясен статут – можеш да си я отглеждаш и пушиш, не можеш да я продаваш (цигарата върви около 2€ :) , но всички имат и консумират съответно :). Като цяло по-скоро съм доволен не от изкарването, а от това, че успях да видя нощния живот в Брюксел и как се забавляват туземците :) Начинът им на забавление ми е малко съмнителен и далечен – пият като прасета, пушат, навсякъде купчини от боклуци (предимно счупени бутилки, фасове от марихуана и кенчета от бира :) , пред и в заведенията огромни опашки... А да кажеш, че през другото време нищо не работи... Ние влязохме в една “дискотека” – огромен хангар, а отпред един травестит продаваше бира, но беше такъв фраш, че почти не танцувахме :(

Имаше и готини неща – уличните музиканти, една група само с ударни инструменти направи фурор – от африкански мотиви до салса и накара за половин час цялата улица да полудее и танцува. Като цяло нощ за хора, които могат да разпуснат само веднъж в годината, за тинейджъри без родителски контрол :) и за любители на екстремни изживявания (разбирай напивания). Ако чувствате, че принадлежите към някоя от тези групи горещо ви препоръчвам за следващия 1 октомври да се наспите добре на предишния ден и да отидете в Брюксел или Париж :) . До тогава, кой знае, мога да размисля и да се видим там :)

Успехи и късмет !
Ивайло Нейков

Fosses-La-Ville

Или иначе казано Фос-градът (ямите-градът). Иначе в Белгия има едни други ями (Фос), дето не са град. Така или иначе, Фос-Ла-Вил не прилича много на град - има само една черква, възмъничък е, пък и гара си няма. Но квази-дипломатично ще избегнем темата, като наричаме това населено място Фос-Ла-Вил. При произнасянето на името обаче ще продължим да се повдигаме и надуваме гордо и аристократично, като истински Фос-Ла-Вилчани и Фос-Ла-Вилчанки, или Фос-Ла-Виляци и Фос-Ла-Вилички.

На това място, някъде в провинцията на Намюр, Валонската столица, веднъж на всеки седем години се събира мало и голямо за тържественото пресъздаване на воинственото преминаване на Наполеон по тези земи. Тази битка няма нищо общо с Ватерло, също в Белгия, само че шейсетина километра по на север. Това събитие, известно в цяла Валония, беше събрало няколко хиляди доброволци в униформи, най-малкия, от които виждате тук, и поне още няколко хиляди души зрители. Хората можеха да проследят битката от хеликоптер или парапланер. Тържествената обстановка властваше навсякъде, а селцето, пардон градчето имаше изключително привлекателен вид. Освен с прекрасните цветя в градините, всяка къща можеше да се похвали с уникална пощенска кутия - произведение на изкуството.

Униформи от времето на Наполеон умело заблуждаваха незапознатите наблюдатели в автентичността си. От нашата критична камера, обаче, не убягнаха някои детайли, които бяха очебийно неавтентични - например, дори висшите офицери от времето на Наполеон не са имали уоки-токи; тогавашните ботуши са се различавали от съвременните спортни обувки и освен това, със сигурност, войниците на Наполеон не са пили Кока-Кола. Но като загърбим незлобливата си сатира, трябва да признаем, че зрелището беше внушително - бойно снаряжение, пера по шапките, бойна музика, нежни девойки, наливащи ракиеподобен алкохол на войниците, за да останат в строя... Коне, оръдия и пушки, които огласяваха цялата околия. Имаше дори и турски мамелюк. Поради неясни за мен причини, голяма част от турския мамелюк се състоеше от руси и рижи девойки и впечатляваше повече с грацията си, отколкото със свирепостта си. И то при положение, че автентичен мамелюк щъка обилно по местните улици.

Кулминацията на събитието беше, когато войниците се спуснаха по едно поле, така че всички да ги виждат и масово стреляха с пушките си. Не разбрах, защо белгийците (и французите, с които Фос-Ла-Вил е побратимен) пращат в първите редици на боя децата и девойките. Явно тукашните девойки са по-свирепи, отколкото си дават вид и трябва повече да се пазя. Девойки, ако загина, загивам за цял живот... както беше казал Невски. Май не беше така...

А както си му е реда белгийската бира се лееше, ли, лееше... Истината е, че зрелището беше впечатляващо, както може да се убедите тук http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5&AID=2858454 ...

Салса !!!

Най-сетне, след повече от две седмици в Лиеж, успях да танцувам САЛСААААААААААА!!!

За сведение на заинтересованите, тук в Лиеж са чували и познават Алекс и Фло, които са в Брюксел и имат страхотно мнение за салсата и салсерите в България. Общността е малка, но хората са готини. Тъй като разстоянията са малки, хората ходят от време на време да танцуват в други градове и държави - Маастрихт, Аахен и другаде. Според преподавателя им, стилът им е от Пуерто Рико, а руеда танцуват само тези, които са танцували повече от една година. Тя, руедата, не е за всеки ;-Р

Стара история

Тази история се случи в началото на престоя ми в Белгия. И макар че я описвам два месеца по-късно, реших да я оставя да прашасва между редовете от времето на пристигането ми тук...

Пристигнах и се настаних в една мизерна квартира, която по нищо не превъзхожда, която и да било квартира в България, ако не говорим за цената, разбира се... Първите ми дни бяха зашеметяващи. Нова работа, нови хора, нов начин на живот.

Страшно се впечатлих от сърдечността на Белгийците, с които си имах работа. Стига да не ставаше дума за пари. AWEX всъщност се беше погрижила за всичко, но освен че квартирата ми не отговаряше на минималните изисквания за нормален живот, няколко месеца и няколко наводнения по-късно щях да разбера, че те нямат намерение да си мръднат пръста заради мен. Колкото и да се оплаквах, нищо не направиха. Сега за спомен ще публикувам снимка на локвите, които се образуваха след петминутен дъжд, за да знае следващото поколение от ИФАГ, че е по-добре сами да си потърсят квартирата за бюджета, който им е обещан.

Голям кеф беше да отида на състезанието на Формула 1 в Спа-Франкоршан 2005. Рядкост е да видиш паркинг с по няколко Ферарита, Ламборджинита и Поршета, паркирани едно до друго. Просто впечатляващо. А шумът на моторите... страшен!!! Иначе самото състезание... може да си се гледа и по телевизията. За майтап, като се върнахме от Ф1 в Лиеж, видяхме изложение на ретро автомобили... какви ли не... беше яко.

Животът беше прекрасен тук през септември - заря на няколко пъти, празниците на Валония и каквото се сетиш. Службите им за информация за туристите са нелоши и нашите имат много хляб да ядат, докато ги стигнем.

А за 17 септември отидох на гости за рождения ден на Мартин в Германия... яко! Пък на следващия ден бяха и изборите в Германия, та гласувахме... той де...

Брюксел – сексизъм по белгийски

Има неща, които никога няма да са на мода. Едно от тях е да се твърди, че Белгия, сърцето на Европа, бъка от сексисти. По-скоро определението за сексизъм ще бъде обърнато с хастара навън, отколкото да се каже, че европейците са сексисти. Подобно твърдение би било оплюто от целия европейски културен и политически елит, още преди да бъде изречено в публичното пространство. Но тъй като този блог е леко встрани от вниманието на горепосочения елит, ще си позволя да го изрека – белгийците са сексисти.

Тук не става въпрос само за това, че измежду колегите и колежките ми във фирмата, няма един мъж, който сам да си глади дрехите или да се занимава с друга домакинска работа, каквато е и ситуацията в “малка” България*. Но нека се вгледаме в поведението на белгийците, за да ги познаем по делата им (Матей 7:15-20). Когато се срещнат приятели, били те мъже и/или жени, по тукашния маниер, те се целуват по бузите. Тук не става дума само за един страничен сблъсък на челюсти, а за целувка пар екселанс – устните на единия се допират до бузата на другия, като оставят след себе си обичайното за този вид действие микроби и слюнка. Извинете натурализма на описанието ми, но тук натурализмът е високо ценено течение в изкуството. Но да се върнем на нашите приятели – те се целуват по бузите. НО! На работното място, мъжете не се целуват помежду си (за щастие). Те целуват само жените, а жените целуват наред. И това ако не е дискриминация на работното място!

Посещението ми в Брюксел ми даде още по-голям повод за смелото ми и забавно (нали това е идеята) твърдение. Един от символите на Брюксел е фонтан, изобразяващ момченце, което пикае (Mannekenpis). Това момченце е ухажвано и обградено с цялото туристическо внимание, което можете да си представите. Дори му е направено шоколадово копие в цял ръст. Не стига това, ами веднъж на няколко дена го преобличат в различни дрешки, специално направени за него. И тук именно се проявява очебийния и безсрамен сексизъм на белгийците. Малцина знаят, че в Брюксел освен Манекенпис има още едно фонтанче, изобразяващо дете, което пикае. То обаче има нещастието да е от женски пол – Жанекепис (Jeanneke Pis). Съдбата на това момиченче е доста по-нерадостна от тази на Манекенпис. Тя седи затворена, самотна и гола, в една затънтена глуха уличка, до която се стига, след като се прескочат доста маси с хоря, ядящи миди. За разлика от Манекенпис, пътят до Жанекепис не е осеян с червен килим или указателни табели. Напротив! Както се вижда от снимката, Жанекепис е затворена зад решетки. О!, оставена на сухо, тя не е в състояние да изпълнява мисията на съществуванието си – да пикае.

Хората, които считат паметниците, за обекти на пример и подражание, може би намират известна символика в това, че голата пикла стои зад решетки. Все пак, пикаенето на обществени места пред погледа на хората не е прието за жените. За сметка на това, последователите на Манекенпис от мъжки пол са често срещано явление в Брюксел. Още сексизъм!

Що се отнася до престоя ни в Брюксел, посетихме дома на пивоварството, където гледахме филм за белгийската бира и дегустирахме един екземпляр. После се поразходихме и дегустирахме още бири. Извън “стандартните” забележителности, видяхме и изложбата на коне, които “препускаха” из центъра на Брюксел. След кравите, които видях в Монако, и охлювите в София, сега видяхме и Брюкселските коне. Страхотно. Но да си призная, най-сладкото беше, че се събрахме да се видим с юнаците, които са в Брюксел – Иво и Голям Шурик Станчу.

За Брюксел може още да се каже, че анимационните герои изскачат отвсякъде – нарисувани са по фасади, имат статуи и паметници, въобще красотичка! Абе, какво да ви разправям, елате и вижте...

---
* Колко “малка” е България, ще пиша скоро...

Сто обекта и златна значка
или как се обикаля България с пълна газ

В България сега е полунощ. Тук, в Лиеж е единадесет и отдавна трябваше да съм заспал. Утре пак трябва да стана рано, да си направя упражненията, да се приготвя за работа, да си направя нещо за хапване и да духна преди 8:00 за офиса. Изпънал съм се в леглото и се опитвам да мисля за весели неща. Въртя се и ми идва да запея „Пътнико свиден, пътнико млад…” или „Я кажи ми облаче ле бяло…” Но аз упорито мълча, за да не смущавам спокойния сън (и душевното здраве) на съседите. Давайки си сметка, че красивите видения от България скоро няма да ми дадат мира, хващам компютъра.

Тази вечер най-сетне ще Ви разкажа онази доста стара новина. На 28 август 2005 година, бях удостоен със златната значка на движението "Опознай България", тъй като бях посетил всички 100 (сто) национални туристически обекти. Наградата, с която организаторите ме зарадваха, беше туристическа раница от 35 литра, от висококачествена материя и всички джвъчки, които един опитен турист би търсил в една съвременна раница. Списъкът на наградените е публикуван официално тук.

От обиколката на България ми останаха една страхотна раница като награда и много преживявания и емоции, които все още не смогвам да разкажа. Все още ми се струва, че онзи ден покорихме връх Мусала, а вчера слязохме от седемте рилски езера (виж по-долу).

Но истината е, че оттогава изтече много вода. Снимковият материал ще покаже, че не съм си губил времето. През една красива събота и неделя в края на юли се качих на колата и обиколих северозападна България, за което вече разказах по-долу. В началото на август, отидох до Созопол, като за по-кратко минах през старите ни столици Велики Преслав и Плиска, посетих най-голямата ни джамия в Шумен, спрях на побитите камъни и профучах през Девня. Във Варна видях най-старото златно съкровище на света. Балчик беше приказен, а докато разглеждахме градината, в морето се вихреше зрелищна буря. Преди да отидем в Созопол нощувахме на плажа край Дюни. Изгревът беше страхотен, както може да бъде само в България.

По-късно през август с Душата и Къдравелка се пуснахме по Дунава до Силистра, обиколихме селските друмища около Исперих и Разград по най-неочаквана траектория, организирахме си частно посещение на Русенския Пантеон и се разходихме като призраци из среднощната мъгла на Великия Търновград. Съвсем наскоро обследвах белгийските нощи и напразно се опитвах да видя нещо поне наполовина толкова величествено колкото връх Ботев по пълнолуние.

Но преди да навляза в подробности и Ви разкажа как и защо се наслаждавах отблизо на Ботев по пълнолуние, ще отбележа и последната августовска съб-неделя (уикенд на съвременен български език) слязох до Рупите и Мелник, прехвърлих една-две планини, по-конкретно Пирин и Родопите и се качих на трета (Витоша).

Преди да пиша по-подробно, ще ви оставя да разглеждате този сайт и албумите ми със снимки. Самите разкази няма да се бавят много.

Здравейте, приятели! Поздрави от Белгия!

Пристигнах тук в неделя вечер, след като с моя приятел Владо направихме едно интересно пътуване с кола из Европа. Минахме през Югославия, Милано, Монако, Париж. В Милано отседнахме при моя кумец Стоян, който ни показа града през нощта. Улиците бяха пусти и всички забележителности бяха осветени, така че успяхме да се насладим на красивите места, без да ни смущава дневната глъчка. В Монако играх комар и като разумен, стиснат адвокат се оттеглих от игралната маса в момента, в който излязох на печалба. Имахме време дори да се изкъпем в Средиземно море, преди да отпрашим за Париж. Буквално отпрашихме, защото повече от 900 км не се намери една кола да ни задмине. В Париж се видяхме с Гоша, която много от моите колеги от ИФАГ познават отблизо. Срещата ни с нея беше на моста на изкуствата на Сена. Това е един малък пешеходен мост до Лувъра, на който се събират много млади хора. Седнали на земята пихме с Гоша и полските й приятелки едни еднолитрови бири, докато под нас минаваха туристическите корабчета, които с ярки прожектори осветяваха забележителностите по двата бряга на Сена. За съжаление, не ми останаха сили, за да отидем на клуб с момичетата. Трябва да си призная, че позорно заспах с дрехите. Поне се добрах на собствен ход до стаята на хотела. На другата сутрин изкачихме Айфеловата кула за едно кратко довиждане от високо с Париж. Направихме три кръгчета с колата около Триумфалната арка, пуснахме се по Шанз-Елизе, пеейки (викайки) "ооо Шанз-Елизе!" ала Жо Дасен и си тръгнахме за Лиеж.

Пристигнахме привечер, видяхме се с приятелите ни тук, настаних се в квартирата и заспах. Вчера се запознах с фирмата, в която ще прекарам следващите месеци. Бях посрещнат с внимание и гостоприемство. В програмата ми вече има много срещи и задачи. Така че днес се захващам с тях и скоро ще пиша пак. Като кача снимки в мрежата, ще се чуе.

До скоро!

Северозападна България

Пътуването ми през този уикенд (30-31 юли 2005) беше плод на лошото ми настроение, лошия сън и доста отдавна замислени планове. Беше ранна съботна утрин. Въпреки завидно здравия си сън, точно тази сутрин се събудих по изгрев слънце с онази досадна бодрост, която ти се хили в лицето от скучния таван и ти дава да разбереш, че веднъж за винаги се е разправила със сънищата ти от тази нощ. Аз обаче без мотане сложих за пет минути в една раница, каквото ми бе нужно за ден два и потеглих, без да знам, къде отивам и кога ще се прибера в София.

Първата ми спирка беше в село Скравена. То се намира край Ботевград и в него има костница на Ботевите четници, която на два пъти не можах да посетя – нито в почивен, нито в делничен ден. За сметка на това бях чул, че в манастирчето до селото бих могъл да си взема заветния печат. Баща ми ме беше водил из манастирите в региона, които си струва да се посетят - Етрополския и Врачешкия, но очевидно този не беше между тях. Бях любопитен защо. Всъщност, имах известни затруднения да го открия, защото пътят беше кошмарен, черен и без табели. В осем сутринта карах сам и кисел по някакъв черен път, който водеше незнайно къде. Минах покрай някакви вили. Стопанинът на една от тях разхождаше кучето си по прашния път по потник и боксерки. Намерих манастира, без да счупя колата. Отецът ме посрещна радушно. Сипа ми половината кафе, което беше направил за себе си, седнахме под едно дърво и забъбрихме. Оказа се, че той е сам в манастира, а църквата още няма олтар. Като му казах кой съм и откъде съм той още повече се зарадва и почна да ми подарява хартиени икони за мен, семейството ми и преподавателите от Богословския факултет (а те не са малко). Разказа ми и това, което знаеше за костницата в Скравена – след разгрома на Ботевата чета турците понасят към София побитите на колове глави на убитите четници. Скравенските свещенници се противопоставят на гаврата и успявят да откупят от турците главите и останките на четниците и ги погребват.

Ободрен от кафето и дружелюбното отношение на отеца продължих на север. Минах покрай Ритлите в Лютиброд и поех към връх Околчица. Пътят е живописен и разкрива една от най-красивите части на Балкана. Гледах Балкана и се питах по кои ли пътеки са минали четниците. Вече знаех какво ме чака до края на пътешествието ми. През месец май бях минал по този път, в обратната посока, и знаех, че в Челопеч има музей – домът на баба Илийца. Разгледах го и си поговорих с уредничката на музея. Който не знае за баба Илийца и за това как тя спасява един четник, за страха, дето е брала, че постъпката й може да изпепели цялото село – нека да си прочете Вазов отново. А който не го е чел, нека го е срам. Поех нагоре по пътя към Околчица и бях сигурен, че ще отида и до Козлудуй, откъдето е тръгнала Ботевата чета по нашите земи. Нищо, че минах в обратната на хронологията посока, маршрутът си заслужаваше.

Само че аз съм си аз и не можех да се задоволя с това. При предишната ми екскурзия по тези места, не можах да посетя Леденика. Така че този път отидох до пещерата. Който не я е виждал, задължително трябва да отиде дотам. Пътьом може да спре да почине на Вратцата край Враца, където скалите са просто прелестни.

От Монтана нататък пътя е меко казано отвратителен. Ремонти, отклонения, никакви обозначения. Реших да отида и до Белоградчик, за който бях слушал от близки приятели, но не бях виждал досега в съзнателния си живот. Определено имаше за какво да бия целия този път. След като вече бях там, реших да разгледам още една пещера –Магурата. В нея може да се видят в оригинал праисторически пещерни рисунки, каквито няма много в света. Според екскурзовода, Магурата е единственото място в света, където тези рисунки могат да се видят в оригинал. За съжаление, през годините „на прехода” някакви частници са взели Магурата и са я стопанисвали меко казано престъпно – извадени кабели, опушени стени, вандалщини… Освен това, в момента част от пещерата се използва за изба. Изпаренията от виното са увреждали рисунките, поради което в пещерата са пльоснали една бетонна стена, която наскоро е била декорирана, за да не изглежда съвсем зле.

Оттам продължих към Видин, където имах намерение да пренощувам. По пътя качих двама стопаджии – Владимир и Яна от Словакия. От пръв поглед си личеше, че и двамата имат доста добри фотоапарати и ги подхванах на темата. Оказа се, че Владимир Кампф е фотограф, номиниран от Нешънъл Джиографик, а Яна е млада журналистка и фотографка. Двамата се бяха пуснали из селата да направят снимки от България. Във Видин отседнахме в един и същи хотел, а вечерта се засякохме из града и пихме по едно питие. Като разбраха, че имам лаптоп се възползваха да свалят снимките си и да ги запишат на дискове. Така се сдобих с кадрите, които ви показвам със съгласието на авторите.
Искам да поясня, че някои от тези снимки изглеждат трагикомични, бих казал дори фрапиращи. Гледката не е красива, но е част от българската действителност. Така че приемете го... и се замислете какво правят управниците ни, за да може България след време да не изглежда така…
http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5&AID=2848419

В неделята разгледах Видин, крепостта баба Вида, историческия музей, църквите и джамията, костницата на екзарх Антим І. После отидох до Козлудуй, където се качих на Радецки и се върнах през Петрохан. Нямаше как да не спра в Берковица. Качих се и в планината до хижа Ком, където се запознах с приятни хора. Още едно местенце, където си струва да се върне човек. В Берковица намерих една баба-стопаджийка, която закарах до София. Освен че се опита да ме сгоди за всичко женско в родата си, тя побърза да получи и една правна консултация буквално в движение. Вече беше неделя привечер… Слънцето щеше да залязва, а дъждът още не беше залял всичко… Беше неделя вечер, време за салса...

Моите снимки от Северозападна България
http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5&AID=2676955

Всичките ми албуми
http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5

:)

Снимките, които обещах... Натиснете линка отдолу, за да посетите албума. Ако искате снимките да се зареждат автоматично, като отидете в албума, натиснете WATCH SHOW

Les photos que j'ai promises... Appuyez sur le lien dessus pour visiter mon album. Si vous désirez voir toutes les photos automatiquement, une fois dans l'album, appuyez sur WATCH SHOW

http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5&AID=2633139

Седемте рилски езера

Изключително доволен съм от двата дни, които прекарахме в Рила. Не предполагах, че водопадът на Скакавица е толкова внушителен. А езерата си бяха просто неописуеми ...

ПП: Другият път, ако се колебаете, дали да си носите храна, не питайте - направо си вземете ;-)

Сапарева баня

Здравейте, приятели!

За тази седмица Ви бях казал, че ще мирувам, но не се получи. Отидох в събота вечер до единствения гейзер в континентална Европа.
Той се намира в Сапарева баня, което е на около 80 км от София. Водата извира със 103.8°C и достига до 10 м на височина. Интензивността е висока - на 5-6 секунди.

Тръгнах в късния следобед, около 18 часа, и стигнах там навреме, за да разгледам гейзера и да посрещна залеза на Овчарченския водопад. Приказно! До там се стига с кола, но последната отсечка се минава небрежно пеш, за не повече от 10 минути. Минава се през прекрасна Рилска гора, на места има плочки и се открива страхотна гледка както към водопада, който е с внушителните 39 метра, така и към долината.

Иска ли питане - вечерта завърши в една местна кръчма, която не надмина очакванията ни, но предвид приятната веранда, топлата вечер и ореховото дърво - просто не ти трябва повече.

Ако искате да разгледате снимките ми от събота вечер, кликнете върху следния линк:
http://www.dotphoto.com/go.asp?l=jivkodimitrov&p=DDF5&AID=2606230

Е, иска ли питане - компанията ми беше вълнуваща ;)

За целите

Вкъщи съм опънал една карта на България и съм забучил флагчета на местата, които искам да посетя скоро. Това са:

1. Мелник и Петрич, Самуиловата крепост, Рупите, а по пътя Стобските пирамиди и Руенския манастир (Скрино), ако има време - направено
-- Седемте Рилски езера - направено
3. Връх Ботев - направено
4. Връх Околчица и пещерата Леденика - направено
5. Видин, Белоградчишките скали, пещера Магурата, Берковица - направено
6. Кърджали, Смолян, Чудните мостове и прочее... - направено

Това е накратко. Засега смятам в края на тази седмица, 9-10 юли, да си почина, а на 16-17 юли да се качим на Рилските езера... А вие как мислите?

Скъпи приятели,

Щом сте на тази страница, вероятно на някоя сладка раздумка е станало дума за обичта ми към България и за моята страст да обикалям кътчетата на Родината. Вероятно знаете, че съм се сдобил с една от онези книжки с печатчета, в която някой е решил да сложи едни "100 национални туристически обекта". А със сигурност с някои от Вас вече сме пътували заедно и вероятно искате да пътуваме още.

Това ни води до необходимостта от това кътче в мрежата. Тук можем да си разказваме изживяванията, да показваме снимки, да си правим срещи, да споделяме мнения и да кроим планове за следващите ни цели.
Бих искал да благодаря на всички, които дойдоха на Мусала за страхотния ден, който изживяхме заедно. Снимките вече са в Интернет и можете да ги видите.

Страницата ще е отворена за коментари и изказвания на всички, които желаят. Честно казано, колкото по-често решите да вземате думата, толкова по-добре. Бих се радвал да се окажа просто човекът, дръпнал спусъка.

До скоро,

Живко